Живеем втори живот

Трудно ми е да изразя безкрайното си щастие в момента. Аз съм един от най-щастливите хора. Чувствам се като герой от Библията, който е имал среща-изпитание с бог. Радостта ми е породена от един единствен факт…

AЗ СЪМ ЖИВ!!!

Ей сега тук ще бъде фрашкано с хора, които ще си кажат “Че какво толкова?!?!”, “Нали и ние сме живи” или ще ми се изсмеят.

Истината е, че като се изправиш пред смъртта и всичко най-накрая е свършило в твоя полза - то тогава си щастливец. Аз съм щастливец и Лидия също е щастливка. Ние в момента живеем втори живот. Няма да тормозя повече читателите…

Вчера (22.04.2008 - вторник) преживяхме катастрофа. Бързам да уведомя всички, че и двамата с Лидия сме невредими. Ама като кавам невредими - имам предвид, че на базата на това, което ни се случи е живо чудо, че сме без наранявание. Аз дори не пролях и капчица кръв.

В следствие на технически дефект новата ми кола Fiat Punto замалко не ни уби. Движех се със 60 КМ в час на шосето на излизане от Плевен. Родителите ми бяха в колата пред нас. Ограничението беше 70 и аз погледнах киломертажа на колата. Следващото нещо което помня, е че бяхме вече по таван. Прясно купеният автомобил се оказва неизправен. На мост в града се къса предната полуоска, след това и десен носач (или обратно). Колата се унася на дясно, удря се в пътния знак за ограничение на скоростта 70, който я преобръща по таван. Автомобила се влачи така около 40 метра. Докато колата се влачи по таван чух Лидия да крещи. Обърнах се, видях че е добре и дори се успокоих че крещи (според правилата на първата помощ тези, които крещят са по-добре от тези, които мълчат). Колата спря. Първото нещо, което направих е да откопчея колана си, след това колана на Лидия (слава богу че бяхме с колани). Успях да отворя вратата си. След това един дребен човецец ми помогна да се изправя и хукнах да отварям вратата на Лидия. За беда тя заяде. Върнах се обратно към моята врата, но дребния спасител вече изваждаше Лиди, която продължаваше истерично да трепери и вика от уплахата. Като видя, че сме добре човека ни прегърърна. В този момент се сещам за майка ми и татко ми. Поглеждам и ги виждам как тичат към нас. Прегърнах Лидия, след това прегърнах и тях. И двамата с Лиди бяхме невредими. Тя има само една цицина на главата и леко порязване на дясната ръка породени от отпускането на колана. Продължаваше да трепери. В този момент се замислих, какво ли е да видиш детето си в такава ситуация в огледалото за задно виждане. Баща ми е видял всичко. Цялата сцена.

КАТ дойдоха и си заминаха без да пишат актове, протоколи и т.н. Автомобила беше с транзитни номера. В началото ме обзе жал, че една от мечтите тъкмо се беше сбъднала и се наложи да се простя с нея. След това бях изпълнен с яд към таратайката и я наритах яко. Сега все още я мразя.

Скоро дойде и приятеля на баща ми Хрис, който ни помогна да натоварим колата на автовоз и да я закараме някъде (дори не знам точно къде е). Потеглихме към Русе с колата на баща ми и в този момент започна да ми просветва пред очите и да осъзнавам какви късметлии сме с Лидия.

1. Добре, че бяхме с колани. Иначе щяхме да се с много по-сериозни наранявание.
2. Добре, че се ударихме в знака, иначе щяхме да хвръкнем през моста.
3. Добре, че се движехме със 60 КМ. Ами ако бяхме с 90???
4. Добре, че родителите ми бяха пред нас и ни помогнаха след това (не е много добре като знам какво им причиних).
5. Всичко е добре, коагто свървшва добре.

Докато пътувахме звъннах на повечето от приятелите си за да събера тези, които са в Русе и да кажа на останалите да се почерпят за наше здраве. Вечерта се събрахме в клуб Black Night и пийнахме порядъчно. Решихме концерта на Rockada в петък да е на свободен вход за здравето на всички.

Живота ми придоби друг смисъл. Оценяваш нещата по друг начин. Забравяш за материялното, сещаш се че имаш само един живот, а коли или пари можеш да имаш много или малко и пак ще си жив.

Имам към вас следните съвети:

• Радвайте се на живота!
• ВИНАГИ ИЗПОЛЗВАЙТЕ ПРЕДПАЗНИ КОЛАНИ!
• Като купувате кола минете през сервиза преди да я платите!
• Обичайте се!

Това е!

Оги се върна … и замина

Един човек, който ми е много близък се завърна за малко в Русе. Оги - един прекрасен човек, музикант и композитор. За беда можах да го видя само за няколко часа. Когато си около него ти влияе много позитивно. Имаш едно усещане за спокойствие, което не може да се замести с друго.

Снощи се разбрахме да се видим. Срещнахме се на “Лайното” и веднага отидохме на Сан Марино да пием по една бира. Малко по-късно дойде и неговия приятел Дечо. Поговорихме, спомнихме си някои неща и отодихме на Арт-а да продължим. Там посвирихме малко на китарата с Теди, попяхме си… Повече от година и половина не бях чувал гласа на Оги. Как брилянтно пее този човек!

Помолих го да намери папката с текстовете на песните си. Живо разхищение е такива хубави композиции да се забравят. В съзнанието си припомних “All I Need” и “Goin’ Down”, а “Wayside Motel” даже си я изпяхме.

Днес Оги дойде на работа със Су-Кхи (приятелката му от китайски произход) да си кажем чао. За съжаление не е могъл да намери папката с текстовете си, но обеща че ще потърси и в София. Много се надявам да го видя пак.